Дигиталните номади се утвърждават като една от най-бързо растящите и впечатляващи групи на днешния глобален пазар на труда. Благодарение на ниското данъчно бреме, България се утвърждава като предпочитано място за живот и работа за тези мобилни специалисти, които се възползват от предимствата на съвременните технологии и тяхната гъвкавост.
В разговорния език под „дигитален номад“ се разбира човек, който не живее на едно място за по-дълъг период от време и извършва работата си – независимо дали е самостоятелно зает или на трудов договор – на лаптопа си.
От правна гледна точка обаче дигиталното номадство в България се намира в сива зона и постоянно възникват едни и същи въпроси – къде се облага с данък полученият доход, къде се плащат социалноосигурителните вноски? Ако дигиталните номади се установят в България за по-дълъг период от време, те трябва да се регистрират като самонаети лица или работодателят им трябва да се регистрира като чуждестранен работодател.
За гражданите извън ЕС възниква допълнителният въпрос дали и при какви условия дигиталните номади могат да влизат в България и да извършват дейността си оттук.
На 18 юни 2025 г. Народното събрание прие Закона за изменение и допълнение на Закона за чужденците в Република България. С него се въвеждат съществени промени в нормативната уредба, регулираща влизането и пребиваването на чужденци в страната, с цел създаване на по-ясни правила и нови възможности за пребиваване за различни категории чужденци, включително и за т.нар. „дигитални номади“ – социалното явление, което придобива все по-голямо значение в глобалната икономика. С въведените промени в закона нашата страна иска да отговори на нуждите на днешните реалности на мобилната работа и международния бизнес живот.
I. Дефиниция на понятието дигитален номад
Законът в т. 36 от Допълнителните разпоредби определя като дигитален номад чужденец, който:
- е нает с трудов договор от работодател, регистриран/учреден извън държава - членка на Европейския съюз, или на държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария и който предоставя дистанционни услуги чрез използване на информационни технологии; в случай че трудовият договор е сключен за определен срок, то оставащият срок на договора трябва да е не по-малък от срока на действие на разрешението за продължително пребиваване, издадено на това основание, или
- е законен представител, член на управителния орган, собственик на дружество, съдружник или акционер, притежаващ повече от 25 на сто от капитала на дружество, регистрирано/учредено извън държава - членка на Европейския съюз, или на държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария, чрез което предоставя дистанционни услуги чрез използването на информационни технологии и не извършва работа и/или предоставя услуги на лица на територията на Република България, или
- предоставя в лично качество дистанционни услуги чрез използване на информационни технологии за период не по-малко от една година преди датата на подаване на заявлението и не извършва работа и/или предоставя услуги на лица на територията на Република България и/или не извършва дейност на свободна практика на територията на Република България.
II. Данъчно и правно третиране на дигиталните номади
За определяне на мястото на данъчно облагане българското законодателство разграничава два основни вида лица – местни и чуждестранни. Основната разлика се състои в това, че в България се облагат с данък само доходите на чужденците, реализирани в страната (съгласно разпоредбите за данък при източника), докато доходите на местните лица, реализирани в цял свят (доходи, реализирани в страната или в чужбина), не се облагат с данък. Това означава, че ако доходът на чужденец е реализиран в България, той подлежи на данъчно облагане както в страната, така и в държавата, в която е легитимиран като местно лице. За да се оптимизира данъчното облагане и да се избегне двойното данъчно облагане, държавите подписват съответни споразумения за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО).
Един от основните аспекти на двойното данъчно облагане е определянето на мястото, където лицата трябва да плащат данъци върху доходите си.
Лице, което е местно, съгласно член 4 от Закона за данъка върху доходите на физическите лица, е лице, което:
- има постоянно местожителство на територията на България;
- пребивава на територията на България повече от 183 дни през период от 12 месеца;
- има център на жизнените си интереси в България;
- е изпратено в чужбина от българската държава, нейни органи, организации или български предприятия, както и членовете на семейството му.
Ако дадено лице няма постоянно местожителство в България, се изяснява вторият критерий, а именно продължителността на престоя му на територията на страната. Законът не съдържа конкретна дефиниция на понятието „център на жизнените интереси”. То се отнася до семейството, имуществото, мястото, от което лицето упражнява своята професия, занаят или търговска дейност, или мястото, от което управлява своето имущество. Ако лицето има център на своите жизнени интереси и в двете страни, се проверява критерият за „обичайно пребиваване”.
Физическо лице, независимо от гражданството му, се счита за местно, ако пребивава в България най-малко 183 дни в рамките на дванадесетмесечен период, включително деня на пристигане и деня на заминаване. Важно е да се отбележи, че престоят с цел обучение или медицинско лечение не се взема предвид при изчисляване на престоя в България (чл. 4, ал. 3 от Закона за данъка върху доходите на физическите лица). В закона не са определени конкретни доказателства за продължителността на престоя. За тази цел могат да се използват декларации на лицето или всички документи, в които компетентните органи в страната отбелязват датите на заминаване и пристигане. На практика служителите на данъчната служба често изискват по време на процедурата за издаване на удостоверение за пребиваване за определени периоди като допълнителни доказателства за престоя на заявителя в страната/чужбина самолетни билети и бордни карти на лицето за влизане и излизане от България. От особено значение е дали удостоверението за пребиваване на лице от държава-членка на ЕС е издадено преди повече от 183 дни. Възможно е като допълнителни документи да бъдат изисквани и доказателства за собственост върху недвижими имоти, договори за наем или договори с доставчици на интернет, телевизия и/или мобилни комуникации. Лице, което пребивава в страната, но чийто център на живот е на друго място, не се счита за местно лице. Следователно центърът на жизнени интереси е изключително важен фактор. Законът не дава точно определение за него. Той е свързан със семейството, собствеността, мястото, от което човек упражнява своята професионална или икономическа дейност, или мястото, от което човек управлява своята собственост. За България за данъчни резиденти се считат, независимо от гражданството им, и тези лица и членовете на техните семейства, които са били изпратени в чужбина от българската държава, нейните органи или предприятия. Ако лицето има обичайно местопребиваване и в двете държави, се взема предвид неговото гражданство. Ако е гражданин и на двете държави, те трябва да се споразумеят.
За лица, които не прекарват повече от 183 дни в никоя страна, не притежават недвижими имоти и нямат членове на семейството, е доста сложно да се определи центърът на техния живот и съответно къде се намира данъчната им тежест. Съгласно съдебната практика на Върховния Административен съд в България, българските граждани се третират като местни лица, дори ако не могат да докажат, че центърът на техния живот е в България, стига да не могат да представят доказателства за пребиваване (или център на жизнени интереси) в друга страна – заедно с доказателства за плащане на данък върху доходите в тази страна. В рамките на ревизионното производство органите на българската данъчна администрация проверяват наличието на предпоставки за класифициране на дадено лице като местно лице в България, като съгласно практиката на Върховния Административен съд тежестта на доказване, че дадено лице е местно лице в България, се носи от данъчната администрация. Следователно лицата, за които с ревизионен акт е установено, че трябва да декларират и плащат данъци в България, не носят тежестта на доказване, че не отговарят на условията за местно лице. Ако обаче има удостоверение за местно лице, издадено от друга държава, то може да бъде успешно предявено в рамките на ревизионното производство, така че да не бъдат установени данъчни задължения.
III. Осигуряване на дигиталните номади
Съгласно правото на Европейския съюз гражданите на държава-членка имат право на свободно движение като работници и следователно имат право да работят в друга държава от ЕС, без да е необходимо разрешение за работа. С цел да се гарантира това право, социалноосигурителните системи на държавите-членки са координирани в съответствие с Регламент № 1408/71 на Съвета и Регламент 574/72 (за прилагането на Регламент № 1408/72). От май 2010 г. влязоха в сила нови регламенти в областта на социалното осигуряване, а именно Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 за определяне на условията за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно основния принцип на новите регламенти се потвърждава, че лице, което упражнява дейност като работник или самоосигуряващо се лице в дадена държава-членка, подлежи на законодателството само на една държава-членка. Регламент № 883/2004 определя, че дадено лице подлежи на законодателството на държавата-членка, в която се дължат социалноосигурителните вноски, дори ако тези осигурителни вноски са дължими за дейности и доходи от други държави-членки. Специални правила по отношение на заетите лица и самоосигуряващите се лица са въведени в дял II от регламента. Тези правила предвиждат, че командированите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която работодателят упражнява съществена част от своята дейност. По-специално член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 уточнява, че лице, което работи в една държава-членка за своя работодател, който обичайно извършва дейността си там, и което е командировано от този работодател в друга държава-членка, за да извършва работа за него на това място, продължава да се подчинява на законодателството на първата държава-членка, при условие че очакваната продължителност на тази работа не надвишава двадесет и четири месеца и това лице не замества друго командировано лице. Основната цел на принципите, въведени с регламента, е да се улесни свободното движение на работниците и свободното предоставяне на услуги в рамките на ЕС, като се избегнат административните тежести, които биха могли да обременят осигурените лица, работодателите и органите, ако за срока на временната работа се прилагаха правните разпоредби на приемащата държава-членка.