Със свое решение от 14.05.2019 година Съдът на Европейския съюз се произнесе по важен въпрос относно прилагането на Директива 2003/88/ЕО и Директива 89/391/ЕИО в сферата на организацията на работното време и безопасността и здравето на работниците и служителите на работното място.

Настоящата статия цели да направи кратък очерк на едно решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по въпрос от съществено значение за българските и чуждестранните работодатели в България, засягащ отчитането на работното време – както редовното работно време, така и положения извънреден труд.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на следните разпоредби:

• член31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз („Хартата“),
• член 3 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време („Директива 2003/88/ЕО“) - „Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на минимална продължителност на междудневна почивка от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа“.
• Член 5 от Директива 2003/88/ЕО - „Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че за всеки седемдневен период всеки работник има право на минимална почивка без прекъсване от 24часа плюс междудневната почивка от 11 часа, посочена в член  Ако обективни, технически или условия във връзка с организацията на труда оправдават това, може да се приложи минимална почивка от 24 часа“.

- Член 6 от Директива 2003/88/ЕО - „Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че при съблюдаване на необходимостта от опазване на безопасността и здравето на работниците:

a) продължителността на седмичното работно време се ограничава чрез законови, подзаконови или административни разпоредби, или чрез колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори;

б) средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа“.

• 22 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време,
• член 4, параграф 1 от Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година (Директива 89/391/ЕИО) за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място, в смисъл, че „Държавите членки трябва да предприемат необходимите стъпки, за да гарантират, че работодателите, работниците и представителите на работниците са обект на правни разпоредби, необходими за прилагането на настоящата директива“
• член 11, параграф 3 от Директива 89/391/ЕИО, в смисъл, че „Представителите на работниците, които имат конкретна отговорност за безопасността и здравето [на работниците], имат право да изискват от работодателя да предприеме съответни мерки и да му представят предложения за тази цел, за да се намалят опасностите за работниците и/или да се отстранят източниците на опасност“.

Запитването е отправено в рамките на спор между синдиката на работницие -  Federación de Servicios de Comisiones Obreras (CCOO) и Deutsche Bank SAE по повод липсата в рамките на последната на система за регистриране на отработеното дневно работно време от наетите от нея работници и служители.

На 26 юли 2017 г. CCOO — синдикат на работниците, който е част от представителна профсъюзна организация на държавно равнище в Испания, предявява пред Audiencia Nacional (Централен съд, Испания) колективен иск срещу Deutsche Bank, с който иска последната да бъде осъдена да въведе система за регистриране на отработеното от членовете на нейния персонал дневно работно време, позволяваща да се проверява спазването, от една страна, на установеното работно време и от друга страна, изпълнението на задължението за предоставяне на информация на синдикалните представители за положения всеки месец извънреден труд.

Решението на Съда на Европейския съюз по преюдициалния въпрос е в смисъл, че държавите членки са длъжни в съответствие с разпоредбите на членове 3 и 5 от Директива 2003/88 да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник или служител има право съответно на минимална продължителност на междудневна почивка от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа и, за всеки седемдневен период, на минимална почивка без прекъсване от 24 часа плюс междудневната почивка от 11 часа, посочена в споменатия член 3.  Освен това член 6, буква б) от Директива 2003/88 задължава държавите членки да определят горна граница от 48 часа като средна продължителност на седмичното работно време, която, както изрично е посочено в споменатата разпоредба, включва извънредния труд и не може в никакъв случай да бъде дерогирана — дори при съгласие на заинтересования работник — извън хипотезата по член 22, параграф 1 от тази директива.

С оглед на общите съображения, подробно описани и разискани в решението, според Съда на Европейския съюз следва да се провери дали и в каква степен въвеждането на система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник и служител дневно работно време е необходимо, за да се осигури ефективното спазване на максималната продължителност на седмичното работно време и на минималната продължителност на междудневната и междуседмичната почивка.

В това отношение се констатира, че при липсата на такава система няма начин да се установи обективно и надеждно нито броят на отработените от работника и служителя часове и разпределението им във времето, нито броят часове извън нормалното работно време, положени като извънреден труд.

Предвид обстоятелството че, както следва от посочената в решението съдебна практика, държавите членки трябва да приемат всички необходими мерки, за да гарантират спазването на минималната продължителност на почивката и да препятстват всяко превишаване на максималната продължителност на седмичното работно време с цел осигуряване на пълната ефективност на Директива 2003/88. Национална правна уредба, която не предвижда задължението за използване на инструмент, който позволява обективно и надеждно определяне на броя работни часове на ден и на седмица, не може да гарантира осигуряването на правата, предоставени с член 31, параграф 2 от Хартата и директивата, тъй като лишава както работодателите, така и работниците от възможността да проверят, дали тези права са спазени и така може да осуети целта на посочената директива, състояща се в осигуряване на по-добра защита на безопасността и здравето на работниците.

Всъщност квалификацията часове „извънреден“ труд предполага, че отработеното работно време от всеки съответен работник и служител е известно и следователно предварително измерено. Ето защо задължението за регистриране само на положените часове извънреден труд не осигурява на работниците и служителите ефективно средство за гаранция, от една страна, че установената с Директива 2003/88 максимална продължителност на седмичното работно време, която включва извънредния труд, не е надхвърлена и от друга страна, че предвидената в посочената директива минимална продължителност на междудневната и междуседмичната почивка при всички обстоятелства е спазена. Във всеки случай това задължение не позволява да се преодолее липсата на система, която, що се отнася до работниците и служителите, които не са поели задължение да полагат извънреден труд, може да гарантира ефективното спазване на нормите по-специално относно максималната продължителност на седмичното работно време.

Като се има предвид горното, според Съда на Европейския съюз, държавите членки следва да определят, при упражняване на свободата на преценка, с която разполагат в това отношение, конкретните правила за въвеждането на такава система, по-специално нейната форма, като при това вземат предвид евентуално особеностите на всеки съответен сектор на дейност и дори спецификите на някои предприятия, по-конкретно техния размер.