I. Обща уредба на неустойката
Неустойката според българското право е форма на договорната отговорност, т.е. случаите, в които тя се дължи, както и нейният размер се определят от страните с договор.
Правната уредба на неустойката се намира в Закона за задълженията и договорите (чл. 92) и в Търговския закон (чл. 309). Съотношението между двете разпоредби е обща към специална норма. Отделни разпоредби относно договорната неустойка се срещат в Закона за защита на потребителя, Кодекса на търговското корабоплаване, Кодекса за застраховането и др.
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД „Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.”
Различна от договорната неустойка е законово определената неустойка, която се среща напр. в Кодекса на труда относно неизпълнение на трудов договор за обучение по време на работа (чл. 232, ал. 3), както и в отделни разпоредби в Кодекса за застраховането и др. Законовата неустойка обаче е силно ограничена в съвременната правна уредба и поради тази причина фокусът в настоящата статия ще е върху договорната неустойка.
II. Приложение на неустойката
Неустойката е често практикуван инструмент в договорните взаимоотношения поради възможността за страните сами да определят размера и вида ѝ (т. нар. диспозитивен характер на неустойката). Така например неустойката може да се уговори както като определена сума, така и като процент от главното задължение; може да се начислява дневно или месечно. Неустойката цели бързо уреждане на гражданските правоотношения, като чрез нейното наличие в договора длъжникът се стимулира да изпълни договореното в уговорения от страните срок. Чрез уговарянето на неустойка в договора се цели превантивно да се осигури точното изпълнение на задължението от всяка една от страните по договора и обезпечаване на точното изпълнение.
Неустойките се срещат в множество видове договори, като договора за наем в случай, че той се прекрати предсрочно; в хипотезата на разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот; в договора за поръчка при неизпълнение или забава на изпълнителя; в договора за лизинг при забавяне на изплащането на месечните вноски и др.
Особено приложение намира неустойката в договорите при общи условия, като неустойката в този случай е едностранно определена от страна, която предлага определена услуга, (най-често комунални услуги като водоснабдяване, електрозахранване, телекомуникационни оператори, застрахователи и др.). В тези случаи неустойките са типизирани и на практика се приемат от страната-потребител, а не се уговарят между страните. Според чл. 147 б) от ЗЗП търговецът е длъжен да уведоми потребителя за всяко изменение в общите условия по сключения договор в 7-дневен срок от настъпването на това обстоятелство на посочен от него телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция. В случай че потребителят не е съгласен с измененията в общите условия, потребителят може да се откаже от договора, без да посочва причина и без да дължи обезщетение или неустойка, или да продължи да го изпълнява при действащите преди изменението общи условия. Тук може да прочетете повече за договорите при общи условия.
III. Функции на неустойката
Неустойката има няколко основни функции. Пряката функция на неустойката е обезпечителната й функция, която цели да стимулира длъжника да изпълни по доброволен път дължимото чрез гражданската “заплаха” на неустойката.
Неустойката има и обезщетителна функция, тъй като вредите, чийто размер покрива неустойката, не е необходимо да бъдат доказвани. Така кредиторите са улеснени в съдебното производство за претендиране на неустойката, тъй като е необходимо да докажат единствено факта на сключения договор и настъпването на изискуемостта на неустойката. Клаузата за неустойка обаче не е пречка за пълното обезщетяване на кредитора. При наличие на пълно неизпълнение или забавено неизпълнение от страна на длъжника и наличие на договорена клауза за неустойка длъжникът ще плати размера на уговорената неустойка, без оглед на това дали реално настъпилите вреди са в по-малък или по-голям размер. Въпреки това обаче не съществува юридическа пречка за кредиторите да заведат и исково производство за обезщетение над сумата на неустойката, в случай, че неустойката не може да покрие понесените вреди.
В случай че вредите са на по-голяма стойност от неустойката, кредиторът има право да претендира разликата, като трябва да докаже противоправното поведение на длъжника, настъпването и размера на вредите, както и причинната връзка между поведението на длъжника и настъпването на вредите (т.е. че именно поради противоправното поведение на длъжника за кредитора са настъпили вреди в определен размер).
Неустойката понякога е наричана и “наказателна клауза”, т.е има наказателна спрямо длъжника функция, тя не е уредена пряко в ЗЗД, но на принципа на свободата на договаряне страните могат да уговорят и такъв тип неустойка. Ако размерът на неустойката е по-голям от този на вредите, то тогава същата изпълнява и наказателна функция. Все пак ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, съдът може да намали нейния размер (съгл. чл. 92, ал. 2, предл. 1 ЗЗД).
Не съществува възможност за освобождаване на длъжника изцяло от задължението за заплащане на неустойката. Намаляването на неустойката трябва да бъде поискано от длъжника пред съда. В този смисъл е и Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева, според което „Разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД предвижда възможност за намаляване на неустойката, когато е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди. Установяването на несъответствието на неустойката с вредите не е въпрос на право, а на факт, тъй като съдът следва да установи размера на претърпените от кредитора вреди и да го сравни с размера на неустойката. Това не се извършва служебно, а по искане на заинтересуваната страна. Върху длъжника, който се ползва от намаляването на неустойката, лежи доказателствената тежест да установи елементите на юридическите факти, при наличието на които е допустимо това. В този смисъл, меродавни за намаляване на неустойката, като прекомерно голяма, са претърпените от кредитора вреди, които се определят от общите правила за границите на гражданската отговорност, за което не са нужни обективни критерии. Това прави поставеният правен въпрос без значение за изхода на делото и обуславя липсата на основание за допускане на касационно обжалване.”
IV. Aкцесорност на неустойката към главното задължение
Неустойката е акцесорна на главното задължение на страната, тя обезпечава кредитора при неизпълнение на задължението на длъжника, като установява предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът би претърпял в случай на неизпълнение. Не може да съществува уговорена неустойка без наличието на главно задължение. Също така ако неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, нищожността няма да доведе до недействителност на главното задължение. Задължително е обаче неустойката да бъде уговорена преди настъпване на неизпълнението, за да може да изпълни своята обезпечителна функция.
Въпреки това неустойката има известна самостоятелност от главното задължение, в частност при погасителната давност. Според чл. 111 б) ЗЗД вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасяват със специалния 3-годишен срок, докато общата погасителна давност в чл. 110 ЗЗД е петгодишна.
V. Намаляване на неустойката
В случай, че първоначалната уговорена неустойка се окаже прекомерна, или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, законът съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД също дава право на съда да намали размера на неустойката. Нищожна ще бъде уговорка между страните, която предварително суспендира възможността за намаляване на неустойката в съда. Основната цел на неустойката е да бъде средство за обезщетяване на кредитора при нанасяне на вреди, а не да служи за негово обогатяване.
VI. Неустойката в търговското право
Намаляването поради прекомерност не се отнася неустойка, дължима по двустранна търговска сделка: „Не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци” (чл. 309 ТЗ).
Тук е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки: двете страни по сделката да са търговци и сделката да е търговска по смисъла на Търговския закон.
Чл. 309 ТЗ се отнася само за невъзможността за намаляване на неустойката при прекомерност. Ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти и неустойката е уговорена за пълно неизпълнение, то тогава същата може да бъде намалена (Решение от 2.01.2003 г. по ВАД № 79/2002 г.). Чл. 309 ТЗ не се прилага и в случаите на съпричиняване на вредите от кредитора (Решение № 31 от 22.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1393/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Борислав Белазелков).
В теорията е прието, че ограничението по чл. 309 ТЗ не означава, че неустойката може да противоречи на добрите нрави, т.е. да бъде неморално висока. В тази връзка е и Тълкувателно решение № 1/2009 на ОСТК на ВКС от 15.06.2010 г., според което: „Не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.”