В случаите, когато български работодател командирова работник или служител с цел изпълнение на договор за услуга, сключен между работодателя и ползвател на услугите или работникът или служителят е командирован в предприятие от същата група предприятия, то е налице командировка в рамките на предоставянето на услуги като за целия период на командироването съществува трудово правоотношение между работника или служителя и командироващия работодател .

I. Основни изисквания и условия при командироването

По силата на чл.121а от Кодекса на труда съществуват два случая на командироване при предоставяне  на услуги:

1. Когато работодателят  командирова лицето за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите.
2. Когато работодателят  командирова лицето в предприятие от същата група предприятия.

За срока на командироването българският работодател е длъжен да осигури най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.

Важно е да се отбележи, че тези изисквания важат само при командироване на територията на на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария.

II. Ред за командироване

По силата на Наредба за условията и реда за командироване и изпращане  на работници  и служители в рамките на предоставяне на услуги, която бе допълнена и изменена  26.01.2021г., при командироване на работници или служители в случаите по чл.121а, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, работодателят и командированото лице уговарят изменението на съществуващото между тях трудово правоотношение за срока на командироването чрез допълнително споразумение.

Освен задължителни реквизити за всяко едно изменение на трудовото правоотношение, в  допълнителното споразумение трябва да са уговорени:

1. Характера и място на работа;
2. Времетраенето на изменението на трудовото правоотношение чрез посочване на начална и крайна дата;
3. Размера на основното и на допълнителните възнаграждения;
   а) Трябва да се отбележи, че възнаграждението трябва да е не по-малко от минималното за съответната длъжност в приемащата държава.
4. Условия за полагане на извънреден и нощен труд и размера на заплащането им;
5. Продължителността на работния ден и работната седмица, на дневната, междудневната и междуседмичната почивка, както и дните на официалните празници в приемащата държава;
6. Размера на платен годишен отпуск;
7. Условия за жилищно настаняване на работника или служителя по време на командироването, когато то се предоставя от работодателя;
8. Финансови условия на командировката извън посочените м т.3 и 4;
9. Вида на транспортните средства и маршрута.

За т.4, т.5 и т.6 трябва да са съобразени с местното законодателство на приемащата страна.

III. Покриване на командировъчни разходи.

A) Пътни пари
Пътните пари за отиването на командированото лице до мястото на работа в другата държава  и за връщането му обратно след изтичането на срока на командироването са задължителен разход за работодателя.  Върху тях не се дължат данъци и осигурителни вноски, ако са документално обосновани.

Б) Дневни пари
Дневните пари при командировка по чл. 121а от Кодекса на труда не са задължителни, но ако страните се договорят за изплащането им – то те се считат като част от трудовото възнаграждение и върху тях се дължат данъци и осигурителни вноски.

В) Квартирни пари
В допълнителното споразумение страните могат да се договорят и плащането на квартирни пари. Те по същество, не представляват задължителен разход на работодателя, но ако изплащането им е уговорено в допълнителното споразумение, върху тях не се дължат данък и осигурителни вноски, при условие, че разходите са документално обосновани.

IV. Осигурителни вноски

Съгласно Регламент (ЕО)№ 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, който определя приложимо законодателство на държавата-членка, в която се дължат осигурителните вноски се тълкуват две важни изисквания:

Осигурителните вноски са дължими само в една държава членка. Вноските се дължат в държавата, която се полага труда. Специални разпоредби от дял II на Регламент (ЕО)№ 883/2004 предвиждат запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава за лица, временно работещи в друга държава-членка. Основната цел на правилата, въведени с тези разпоредби, е да се улесни свободното движение на работещите лица и свободното предоставяне на услуги в рамките на Европейския съюз  чрез избягване на административни затруднения, които биха възникнали за осигуреното лице, работодателя и институциите, ако за периода на временна заетост се приложи законодателството на държавата, в която е изпратено заетото лице.

Формуляр А1 е документът, който удостоверява това в коя държава се дължат осигурителни вноски по даденото трудово правоотношение. В случая на командироването на служител от България в друга страна-членка от ЕС, институцията компетентна за издаването на формуляр А1 е Национална агенция за приходите (НАП). Съществуват три разновидности на искане за издаване на формуляр А1, според ситуацията:

1. Искане по обр. Окд. 236 – При командироване на служители в друга страна-членка, работодателят продължава да внася осигурителни вноски в държавата където обичайно осъществява дейността си, ако изпълнява редица условия, описани в статията Издаване на А1.
2. Искане по обр. Окд. 237 – При работа в две държави-членки едновременно.
3. Искане по обр. Окд. 240 - При работа в две държави-членки едновременно като самостоятелно заето лице.

V. Данъчно признаване

A) За изплатени възнаграждения
Заплати, надници и други подобни възнаграждения, получени от местно лице на едната договаряща държава въз основа на трудово правоотношение се облагат с данък в държавата , където се полага труда. Това правило е приложимо когато получателят пребивава в  другата държава за период или периоди ненадвишаващи  общо 183 дни във всеки дванадесет месечен период, започващ или завършващ в съответната данъчна година.

Б) За покриване на командировъчни разходи
За да бъдат данъчно признати, изплатените пътни и квартирни пари трябва да бъдат документално обосновани чрез първичен счетоводен документ (фактура, протокол, бордна карта, разписка или квитанция за платени магистрални и други такси, пътен лист, пътна книжка).