Правните интереси на дадена страна по даден казус не са вечни и имат своята давност. Същото се отнася и за договорните и извъндоговорните отношения. Следователно съществува възможността искането на едната страна по съответния въпрос да отпадне поради изтичането на законоустановения срок.
Само материално-правни искове подлежат на така наречената погасителна давност, независимо от това дали са от договорно или законово естество и дали се отнасят за имуществени или неимуществени претенции. Разбира се и тук има изключения от правилото и определени претенции не са обхванати от разпоредбите, свързани с погасителната давност. Това са например някои семейноправни претенции; претенции за промяна, отправени към публични регистри; претенции за собственост и владение и др. Договорите във връзка с дългосрочни облигационни отношения, потестативно право и абсолютни права също не подлежат на сроковете на погасителната давност.
От голямо значение е да се обърне специално внимание на предвидените от закона срокове, в рамките на които трае погасителната давност, за да се избегнат недоразумения и най-вече загуба на права, които са съществували.
Законовите норми, уреждащи давността, се намират в § 194 и следващите от Германския граждански законник (съкратено „BGB” на немски). С приетата на 26. ноември 2001 година реформа за модернизация на облигационното право в Германия, разпоредбите, отнасящи се за давността, бяха променени. По този начин срокът на общоприетата давност също е изменен и чувствително намален- от 30 години едва на 3 години. Съответната норма се намира в § 195 BGB.
Правото обаче не е точна наука и тук отново се срещат изключения. Това са например претенции за прехвърляне на собствеността на парцел, за обосноваване, прехвърляне или анулиране на дадено право върху парцел или за промяна на съдържанието на това право. Според § 196 BGB давността на такива искове е 10 години.
Искания за плащане на обезщетение, които се основават на умишленото накърняване на живота, тялото, здравето, свободата или сексуалната ориентация на дадено физическо лице, както и искания за връщане на собственост имат давност от 30 години съгласно § 197 BGB.
Според § 438 BGB претенции във връзка с неизправност, липса или недостиг на определен предмет имат давност от 5 години, когато става въпрос за постройки, и 2 години за всички други случаи (особено при движимо имущество).
Претенции във връзка с неизправност, липса или недостиг на определен предмет при договор за изработка трябва да бъдат изявени в рамките на 5 години съгласно § 634а ал. 1 № 2 BGB. При дейности, свързани с изработка, които са насочени към произвеждането, поддръжката или промяната на дадена вещ (например ремонт), срокът според § 634a ал. 1 номер 1 BGB е 2 години.
При сключен договор за пътуване физическите лица, които имат качеството на пътници според договора, имат право да предявят претенциите си в рамките на 2 години от сключване на договора съгласно § 651г ал.2 BGB, като давността започва от деня, в който според договора пътуването трябва да свърши, съгласно § 651 g BGB.
При сключени договори за наем давността на евентуални претенции за обезщетение от страна на наемодателя поради промяна или влошаване на обекта под наем се равняват на 6 месеца. Същият срок важи за исканията на наемателя във връзка с разноски в имота. За наемодателя срокът в този случай започва да тече от предаването на обекта под наем, за наемателя- от прекратяване на договорните отношения (§ 548 BGB),
като давността започва от деня, в който според договора пътуването трябва да свърши, съгласно § 651 й BGB.
Съгласно § 439 aл. 1 изр. 1 от Германския търговски кодекс (HGB) давността за предявяване на претенции, свързани с професионални транспортни договори, е 1 година. При умишлени или непредпазливи действия от страна на длъжника, които водят до нанасяне на вреди на транспортното средство или закъснения, периодът, в който може да се предявят претенции съгласно § 439 aл. 1 изр. 2 HGB е 3 години.
Претенции за повторно придобиване на собственост след упражняване на непозволени действия по отнемането на въпросната собственост имат давност от 1 година, ако преди това не е подадена жалба, както гласи § 864 BGB.
Информацията за всички тези срокове обаче е без значение, ако човек не знае кога е началният момент, в който те започват да текат. Нормата, която отбелязва началото на общоприетия срок за давност се съдържа в § 199 ал. 1 BGB. По принцип общоприетият срок на давност започва да тече (стига да не е определен друг срок) с изтичането на годината, в която е възникнала претенцията и когато кредиторът вземе под внимание обстоятелствата, които лежат в основата на претенцията.
Тук отново има изключения, които се дължат именно на информацията в скобите : „ако не е определен друг срок”. Когато една претенция не подлежи на общоприетия срок на давност, то тогава срокът, в който тя трябва да бъде предявена, започва да тече със самото й възникване съгласно § 200 BGB.
Още едно изключение - съгласно § 201 BGB давността на претенции, които са установени с присъда, започва да тече тогава, когато решението влезе в сила. Срокът на давност тук е 30 години - § 197 I 3 BGB.
Давността на претенции, свързани с парцели, които са предявени поради липса, недостиг или дефект, започва да тече с предаването на парцела, а когато не става въпрос за „парче земя”, с доставянето на предмета, а не със сключването на договора съгласно § 438 ал. 2 BGB.
При договор за изработка началото на давността се бележи съгласно § 634а ал. 2 BGB с приемането на въпросната поръчка; при договор за пътуване – съгласно § 651г ал. 2 BGB с деня, в който по договор пътуването трябва да свърши, a при договор за наем – съгласно § 548 BGB с обратното връщане на обекта на наем (за наемодателя) или с прекратяване на договорните отношения (за наемателя).
Според § 439 aл. 2 от Германския търговския кодекс (HGB) давността за изявяване на претенции, свързани с транспортни договори (и подобни), започва да тече с доставката на товара или съответно с уговорения срок за доставка.
Интересен факт, е че срокът на давност всъщност може да започне да тече отначало. Правилото е регламентирано в § 212 BGB. Такива случаи се наблюдават, когато претенцията всъщност бъде призната или се подаде молба за (или съответно се предприемат) мерки за принудително изпълнение.
Съществува обаче и така наречената абсолютна давност - исканията за плащане на обезщетение поради накърняване на живота, тялото, здравето или свободата на дадено физическо лице имат строго регламентирана давност от 30 години съгласно чл. 199 aл. 2 BGB.
Другите видове искове за плащане на обезщетение имат давност от 10 години след възникването им и/или 30 години след събитието, което ги е предизвикало. От значение тук съгласно § 199 ал. 3 BGB е по-рано свършващият срок.
Споразумения във връзка със срока на давност (удължаване или намаляване на предвидения от закона срок) по принцип са допустими. При привеждане под отговорност поради умисъл, давността обаче не може да бъда съкратена, както гласи § 202 ал. 1 BGB. При особеностите, които се срещат при споразуменията относно давността за дадена вещ, се среща едно задължително правило, което важи при удължаване на срока, а именно, че е недопустимо давността да бъде просрочена за повече от 30 години съгласно § 202 ал. 2 BGB.
Спиране на давността
По закон давността може да спре да тече поради различни причини. Един пример за това е според § 204 I № 1, когато се пусне искова молба или установителен иск. Друга причина е, когато между двете страни все още има преговори за дадена претенция или за обстоятелствата, които съпътстват тази претенция - § 203 BGB. В този случай давността е спряна, докато някоя от страните не спре с преговорите.
Спиране на давността по време на извънредното положение
Давността също така може да бъде спряна при намеса на форсмажорни обстоятелства, така нареченото ,,höhere Gewalt`` по § 206 BGB. Това са такива, които са изцяло зависещи и дължащи се на непредвидими или непрогнозируеми събития или фактори, независещи от волята или действията на едно или повече лица и в този смисъл неподлежащи на предотвратяване като: всякакви природни бедствия, глобални или локални (с национално значение) аварии, в т.ч. и пожари, епидемии, правителствени забрани.
В този смисъл и пандемията от Ковид 19 оказва влияние на давността. Тя може да бъде спряна, когато е невъзможно процесуално да се задейства дело, защото съдилищата са затворени. Това обаче се приема само в изключително редките случаи, когато всички съдилища, които биха били отговорни за дадения иск, бъдат затворени, така наречения Stillstand der Rechtspflege.
Друг пример за спиране на давността е, когато някое предприятие заради мерките и последствията от Корона спре изцяло своето производство и не е в състояние да предяви дадения иск. Давността се спира при определени завишени условия, а именно, когато предприятието напълно не функционира и кредиторът по никакъв начин не е могъл да предотврати това развитие на обстоятелствата, въпреки че е предприел нужните мерки.
Заради завишените предпоставки на § 206 BGB, кредиторите не бива да разчитат напълно на спирането на давността заради извънредната ситуация на пандемията. Затова се съветва предприятията да вземат други мерки, които да спрат давността, като задействат заповедно производство или се обърнат към арбитражните съдилища. Ако тяхното състояние не позволява такива действия, то тогава това трябва да бъде отбелязано и документирано, за да може предприятието в един по- късен евентуален процес да може да се обоснове законно на спирането на давността за този период.
Статията е писана със съдействието на Пламена Ненчева и Мария Арабаджиева, стажанти в Правна кантора Русков и Колеги.