Във връзка с мерките, предприети от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за борба с избягването на данъчно облагане и свиването на данъчната основа и прехвърлянето на печалби, се въвежда следната промяна, свързана със Спогодбите за избягване на двойно данъчно облагане (СИДДО).

Освен СИДДО с различните държави, при определени данъчни спорове лицата ще могат да използват и Конвенцията за премахване на двойно данъчно облагане във връзка с корекцията на печалби на свързани предприятия, известна още като „Арбитражна конвенция“. Името „Арбитражна комисия“ идва от това, че тя предоставя възможност на данъкоплатеца – физическо или юридическо лице, да инициира процедура за взаимно споразумение, в случай че действията на договарящите се държави биха довели до данъчно облагане, несъответстващо на СИДДО. Преди да разгледаме самата процедура, с настоящата статия ще проследим кои лица и кои случаи засяга тя.

I. Обект на арбитражната конвенция. Свързани лица - същност

Обект на арбитражната конвенция са така наречените свързани лица, т.е. лица, едното от които притежава преобладаваща част от капитала на другото или има решаваща роля при вземането на решения относно дейността му. В §1 т.3 от Допълнителните разпоредби на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДР на ДОПК) са посочени множество хипотези, в които съществува „свързаност“ между лицата. Те включват:

• Съпрузи и роднини по права линия;
• Работодател и работник;
• Съдружници;
• Лицата, едното от които участва в управлението на другото или на негово дъщерно дружество;
• Лицата, в чийто управителен или контролен орган участва едно и също юридическо или физическо лице, включително когато физическото лице представлява друго лице;
• Дружество и лице, което притежава повече от 5 на сто от дяловете или акциите, издадени с право на глас в дружеството;
• Лицата, едното от които упражнява контрол спрямо другото;
• Лицата, чиято дейност се контролира от трето лице или от негово дъщерно дружество;
• Лицата, които съвместно контролират трето лице или негово дъщерно дружество;
• Лицата, едното от които е търговски представител на другото;
• Лицата, едното от които е направило дарение на другото;
• Лица, които участват пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на друго лице или лица, поради което между тях могат да се уговарят условия, различни от обичайните.

Тук важно е да се изясни още едно понятие, а именно понятието „контрол“. Контролът на едно дружество над друго е свързан с притежание на 50% +1 от гласовете в общото събрание, с възможност да се избират 50% + 1 от членовете на управителните и/ или контролните органи или с друг вид възможност за упражняване на решаващо влияние върху взетите решения.

Има два вида контрол, който едно дружество може да упражнява върху друго – пряк и косвен. Пряк контрол има, когато първото лице притежава 50% + 1 от капитала на другото лице. Косвен контрол би имало лице, което притежава 50% + 1 от капитала на друго лице, което от своя страна също има дъщерно дружество. Първото дружество упражнява пряк контрол върху второто дружество и косвен контрол върху третото дружество.

II. Трансферно ценообразуване. Методи за определяне на пазарните цени

В някои случаи, когато при две лица са налице условията за „свързаност“ и „контрол“, те уговарят помежду си условия за покупко-продажба на стоки и услуги, които не биха били договорени между две несвързани лица. Това води до изкривяване на данъчните задължения на лицата и ощетяване на бюджета. Най-често това става като печалбата се прехвърля към член на многонационалната компания (МНК), регистриран в държава с по-ниска данъчна ставка, с цел избягване на данъчно облагане.

Всяко ценообразуване между свързани лица (членове на мултинационална група) се нарича трансферно ценообразуване. При наличие на обстоятелствата „свързаност“ и „контрол“ и очевидно нарушение на правилното разпределение на данъчните задължения, последните трябва да бъдат урегулирани. Контролът върху трансферното ценообразуване е важен за избягването на „двойното данъчно необлагане“. Идеята е всяка държава, в която е регистрирано дружество от МНК, да събере прилежащата й част от корпоративния данък.

Основният принцип, който трябва да бъде спазен при трансферното ценообразуване, е принципът на независимите пазарни отношения. Има няколко метода, които се използват, за да се прецени дали условията на сделката между свързаните лица, отговарят на принципа на независимите пазарни отношения. Те са:

• Метод на сравнимите неконтролирани цени – използва се за определяне на пазарните цени при наличие на сходни характеристики на сравняваните продукти и услуги;
• Метод на пазарните цени - използва се за определяне на пазарните цени, при наличие на сходни функции, които се изпълняват при двете сделки – между свързани и несвързани лица, по-конкретно при покупко-продажба на продукти, когато себестойността на продукта почти не е завишена при последващата продажба;
• Метод на увеличената стройност - използва се за определяне на пазарните цени, при наличие на сходни функции, които се изпълняват при двете сделки, по-конкретно при производство и последваща продажба на прoдукти или предоставяне на услуги, когато себестойността на продукта почти не е завишена при последващата продажба;
• Метод на транзакционната нетна печалба – използва се, ако първите три метода не са достатъчни. При него се съпоставя съотношението между нетната печалба и определена база (приходи от продажби, разходи или др.) при двете сделки – между свързани и несвързани лица;
• Метод на разпределената печалба - използва се само в крайни случаи и се базира на комбинираната оперативна печалба/ загуба – това е сумата на оперативните печалби и загуби, реализирани от сделките между свързаните лица и последващите сделки, сключени с несвързани лица.

Подробно обяснение, както и редът и начините за прилагане на горепосочените методи са уредени в Наредба № 9 за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени на министъра на финансите.

Всички методи се базират на сравнение между сделка между свързани лица и сделка между несвързани лица. Вземат се предвид множество фактори, за да се достигне надеждно ниво на съпоставимост между условията на двете сделки. При по-сложни казуси е възможно комбинирано използване на методите, както и използването на един метод за няколко сделки, които не могат да бъдат разглеждани поотделно.

III. Процедура за взаимно споразумение

Процедурата за взаимно споразумение има положителни аспекти и при данъкоплатците, и при данъчните администрации. Ползите за данъкоплатците са еднакво третиране при сходни условия и защита от неправилно прилагане на определена СИДДО. Положителното при данъчните органи е улеснената процедура за разрешаването на спорове по тълкуването на различните СИДДО.

Както споменахме по-горе, процедурата по взаимно споразумение дава възможност на данъкоплатеца – физическо или юридическо лице, да инициира процедура за взаимно споразумение, в случай че действията на договарящите се държави биха довели до данъчно облагане, несъответстващо на СИДДО. Тя също така се използва и в случай на трансферно ценообразуване.

Процедурата по взаимно споразумение се извършва между компетентните органи на двете държави (за България това е министърът на финансите или негов пълномощник), като инициаторът й не е част нея. Крайният резултат от процедурата не е гарантиран, тоест може и да не се стигне до консенсус. Самата процедура не е свързана със съдебни претенции, предявени в страната по същия казус. Искането от лицето може да бъде подадено само в държавата, на която е местно лице, или едновременно и пред двете държави. Във втория случай трябва да бъдат предоставени еднакви комплекти от документи и на двете държави и те да бъдат уведомени за това, с цел улесняване на процеса.

Реквизитите, които трябва да съдържа искането, са подробно обяснени в Ръководство на НАП за прилагане на процедурата за взаимно споразумение съгласно СИДДО и Конвенцията. Те включват данни за инициатора и другите страни по казуса и детайлно описание на обстоятелствата по казуса. Искането се подава до Централното управление на НАП или на имейл адресът на нап (nap@nra.bg) в срок до 3 години от първото уведомление за действие, противоречащо на СИДДО. Началният период на срока винаги е в полза на данъкоплатеца. Някои СИДДО предвиждат по-кратки срокове.

IV. Процедура за разрешаване на спорове

В отговор на Арбитражната конвенция ЕС публикува Директива 2017/1852 относно механизми за разрешаване на спорове във връзка с данъчното облагане в ЕС. Тя е с по-широк обхват, тъй като засяга всички данъкоплатци, и се прилага в случаите, в които при процедурата по взаимно съгласие не се стигне до споразумение между двете страни по спора. В такъв случай двете данъчни администрации отнасят въпроса към специална Консултативна комисия, която прилага разнообразни методи за разрешаването на въпроса. Данъчните органи трябва да вземат предвид мнението на комисията, но не са длъжни да изразят същото мнение.

Жалбата се подава от лицето до компетентните органи на съответните държави в срок от три години от получаването на първото уведомление за действието, което се оспорва. Предоставя се данни за страните участващи в спора и пълно описание на ситуацията.